Социалните мрежи ни давят в соса на самодоволството
- Г-н Ланджев, споделят, че премиите са като самолетните бомби - падат върху най-невинните глави. Вие неотдавна получихте премията " Владимир Башев ". Беше ли непредвидена?
- Да, тъй като не знаех, че съм взел участие в състезанието. Моите издатели са пратили книгата ми, за което им благодаря. От години не участвам самоинициативно в нищо такова - да ви кажа почтено, и аз не знам за какво. По-скоро е някаква смотаност. А и някаква част от мен счита, че от момента, в който съм написал, каквото съм написал, моята работа е свършена - в случай че някой по-късно забележи книгите ми, реши да ги номинира, оцени, награди - отлично, откровено признателен съм. Признанието в действителност ме трогва. Но не мога да кажа, че съм изключително упорит във връзка с награди - човек не може да седне да написа с мисълта за тях. Така ще се изяде самичък. Представете си го единствено по какъв начин звучи: " Сега ще седна да напиша най-хубавото си стихотворение, с цел да печеля тази премия ". Неестествено е.
- Преподавате креативно писане. Какво е най-важното, на което се пробвате да научите вашите студенти?
- Три неща. Едно е минимумът от знания, свързани с формата, техническия инструментариум, който ти е необходим, с цел да четеш стихове и да пишеш стихове, разбирайки почти защо става въпрос. Другото са шедьоври, велики мостри - какво вършат обичаните ни създатели. Поне за мен това е извънредно заразитeлно и непроменяемо вдъхновяващо. И третото - пробвам се от самото начало да втълпя, че освен това занятие става дума за обич. А любовта не е въпрос на избор. Ако обичаш, ще ти проличи, неизбежно е. Поезия се написа с обич към поезията. Иначе за какво би се занимавал с такова неблагодарно дело?
- Днес множеството млади (а и не само) мимикрират като персони във виртуалното пространство. Не вреди ли в последна сметка тази илюзия при конфликт с действителността?
- В някои връзки виртуалното пространство несъмнено оказва помощ - съгласуваност, достъп до запаси, изключително в случай че го третираш като безкрайна библиотека... Но до такава степен. Социалните мрежи ни карат да се давим в соса на самодоволството си. Ако е " шервано ", значи е правилно, в случай че е " лайквано ", значи е хубаво. Границите сред факт и клевета се размиват. Но има и нещо по-дълбоко, личностно, което ми наподобява към този момент напълно нездраво. Facebook дори не е най-лошият образец, там още се споделят текстове, публикации, от време на време се прокрадва мисъл... Инстаграм е като някакъв олтар на нарцисизма. Единственото нещо, което правиш, е да качваш фотоси, в 99 % от случаите - на себе си. Ако за миг се дистанцираме от " естествеността " и известността на това през днешния ден - не наподобява ли болно, даже плашещо? Не е мъчно да се сетим и че зад мотивацията му стоят значително болежка и незадоволство: през днешния ден не се одобрявам, само че не щеш ли има елементарен метод, има дрога за моето его - ще кача свои фотоси и доста хора ще ги харесат. Много хора " ще ме следват " (къде?). И за малко ще се усещам по-добре, като че ли не ми е толкоз празно. Само че продължава да е празно. И по-празно става. Ясно е, че не приказвам за хората, които употребяват Инстаграм професионално, тъй като работата им е по-свързана с образното и така нататък Говоря за всеобщата причина да сме вътре. За признака.
- В един ваш текст казвате, че поезията е противоположното на книгите за " самопомощ ", които ни карат да гледаме единствено напред и да живеем единствено в този момент. Струва ли ви се, че днес има повече книги за самопомощ и по-малко лирика?
- Всеки фен на каквото и да е изкуство е професионален ценител на предишното - той се възхищава на нещо към този момент основано, към този момент казано. Но то не стопира да е ново за него. Това минало става част от неговото настояще и бъдеще. В този смисъл хората, които нямат осезание за изкуството, не са обременени с такова отношение към предишното, към историята на нещо основано, което обаче ще те вълнува оттук насетне. За тези хора и цялата лирика на света няма да свърши работа, тя ще е нещо, което става в близост, звук, декор... Все едно да минаваш постоянно около редки цветя и дървета на път за мола, а на теб да ти е все тая за цветята и дърветата. Няма да ги видиш. Камо ли да се спираш, с цел да познаваш кое дърво какво е. Та - не, няма по-малко лирика през днешния ден, тъй като имаме цялата лирика на света в телефона си, всички шедьоври са наши. По-скоро ние можем да се запитаме - пука ли ни? На мен ми пука, само че аз съм малоумен човек в доста връзки. Може би в огромния постепенен проект хора като мен лека-полека стартират да стават непотребни. Не притежавам нито един език за програмиране. Обичам българския език - същия, дето към този момент го " превеждат ", с цел да е по-ясен на българчетата. Къде съм тръгнал?
- Дисертацията ви, излязла след това и като книга, е отдадена на Лев Толстой. Какво е неговата персона за вас?
- Най-близкото нещо до духовно събуждане, което съм преживявал, се случи в имението на граф Лев Николаевич Толстой напролет на 2014-а. Видях дома, писалището, градините, гроба му... Това, което назовавам събуждане, стартира въпреки всичко по-рано, с гмуркането в личността и творчеството му, дневниците, писмата. Вътрешната му борба. Но го усетих като " преживелица " тъкмо тогава, в Ясна поляна. Нещо в мене се смени - все едно някой ме настрои на различен режим. И нямам поради, че съм станал " толстоист " - въобще не. Но погледът ми към живота стана нов поради Толстой. И както нормално при духовно събуждане, човек схваща едни банални истини, които не са изключително увлекателни за описване. Например - би трябвало да се стараеш да си добър човек. Няма да станеш, несъмнено, само че можеш да се опитваш. Да казваш истината по-често. По Иван Цанев: " По-малко приказва и в случай че можеш - истината единствено ". Ей такива, елементарни работи... По-късно си дадох сметка какво го е предизвикало - мащабът при Толстой. Лев Николаевич се занимава с огромните неща, полезности, въпроси, те не го стряскат и мачкат, а в противен случай, стимулират го да се хвърля в тях. Осъзнах, че изгубвам доста значими дни и нощи, ядосвайки се за дребни, незначителни нелепости. А това е пагубно, изключително в случай че човек желае да е свободен, да е актьор в същинския смисъл на думата. Ако ще правиш изкуство, би трябвало да се хвърляш в свръхземните въпроси, които никой век не позволи - за Бог, за живота, за гибелта. За положителното и злото. За любовта. За истината. Не споделям да им отговаряш, само че да се потопиш в тях. Защото си тук за малко. Тая смяна се случи естествено, не съм се насилвал да я върша. Разбира се, тъй като съм човек, и то не най-достойният, понякога потъвам, стигам отново до дребното и ненужното, нервирам се за нелепости и ги правя.
- Какво бъдеще предвиждате за българската лирика през 2020 година?
- Единственото, което мога да направя за българската лирика, е да пиша повече положителни стихотворения и по-малко неприятни. Бъдещето й ми е толкоз неразбираемо, колкото и бъдещето на България. Знаете ли, България ми наподобява на бул. " България " - от едната страна " съвременно " строителство, от другата панелки и по средата път към Бояна, към крадците, да им е по-лесно и на тях да слизат до града. Само че зад тях към момента си стои нещо по-вечно и красиво - има планина. Това е положителната вест.
Цитати
" Поезия се написа с обич към поезията. Иначе за какво да се занимаваш с такова неблагодарно дело? "
" Може би в огромния постепенен проект хора като мен лека-полека стартират да стават непотребни. Не притежавам нито един език за програмиране. "
- Да, тъй като не знаех, че съм взел участие в състезанието. Моите издатели са пратили книгата ми, за което им благодаря. От години не участвам самоинициативно в нищо такова - да ви кажа почтено, и аз не знам за какво. По-скоро е някаква смотаност. А и някаква част от мен счита, че от момента, в който съм написал, каквото съм написал, моята работа е свършена - в случай че някой по-късно забележи книгите ми, реши да ги номинира, оцени, награди - отлично, откровено признателен съм. Признанието в действителност ме трогва. Но не мога да кажа, че съм изключително упорит във връзка с награди - човек не може да седне да написа с мисълта за тях. Така ще се изяде самичък. Представете си го единствено по какъв начин звучи: " Сега ще седна да напиша най-хубавото си стихотворение, с цел да печеля тази премия ". Неестествено е.
- Преподавате креативно писане. Какво е най-важното, на което се пробвате да научите вашите студенти?
- Три неща. Едно е минимумът от знания, свързани с формата, техническия инструментариум, който ти е необходим, с цел да четеш стихове и да пишеш стихове, разбирайки почти защо става въпрос. Другото са шедьоври, велики мостри - какво вършат обичаните ни създатели. Поне за мен това е извънредно заразитeлно и непроменяемо вдъхновяващо. И третото - пробвам се от самото начало да втълпя, че освен това занятие става дума за обич. А любовта не е въпрос на избор. Ако обичаш, ще ти проличи, неизбежно е. Поезия се написа с обич към поезията. Иначе за какво би се занимавал с такова неблагодарно дело?
- Днес множеството млади (а и не само) мимикрират като персони във виртуалното пространство. Не вреди ли в последна сметка тази илюзия при конфликт с действителността?
- В някои връзки виртуалното пространство несъмнено оказва помощ - съгласуваност, достъп до запаси, изключително в случай че го третираш като безкрайна библиотека... Но до такава степен. Социалните мрежи ни карат да се давим в соса на самодоволството си. Ако е " шервано ", значи е правилно, в случай че е " лайквано ", значи е хубаво. Границите сред факт и клевета се размиват. Но има и нещо по-дълбоко, личностно, което ми наподобява към този момент напълно нездраво. Facebook дори не е най-лошият образец, там още се споделят текстове, публикации, от време на време се прокрадва мисъл... Инстаграм е като някакъв олтар на нарцисизма. Единственото нещо, което правиш, е да качваш фотоси, в 99 % от случаите - на себе си. Ако за миг се дистанцираме от " естествеността " и известността на това през днешния ден - не наподобява ли болно, даже плашещо? Не е мъчно да се сетим и че зад мотивацията му стоят значително болежка и незадоволство: през днешния ден не се одобрявам, само че не щеш ли има елементарен метод, има дрога за моето его - ще кача свои фотоси и доста хора ще ги харесат. Много хора " ще ме следват " (къде?). И за малко ще се усещам по-добре, като че ли не ми е толкоз празно. Само че продължава да е празно. И по-празно става. Ясно е, че не приказвам за хората, които употребяват Инстаграм професионално, тъй като работата им е по-свързана с образното и така нататък Говоря за всеобщата причина да сме вътре. За признака.
- В един ваш текст казвате, че поезията е противоположното на книгите за " самопомощ ", които ни карат да гледаме единствено напред и да живеем единствено в този момент. Струва ли ви се, че днес има повече книги за самопомощ и по-малко лирика?
- Всеки фен на каквото и да е изкуство е професионален ценител на предишното - той се възхищава на нещо към този момент основано, към този момент казано. Но то не стопира да е ново за него. Това минало става част от неговото настояще и бъдеще. В този смисъл хората, които нямат осезание за изкуството, не са обременени с такова отношение към предишното, към историята на нещо основано, което обаче ще те вълнува оттук насетне. За тези хора и цялата лирика на света няма да свърши работа, тя ще е нещо, което става в близост, звук, декор... Все едно да минаваш постоянно около редки цветя и дървета на път за мола, а на теб да ти е все тая за цветята и дърветата. Няма да ги видиш. Камо ли да се спираш, с цел да познаваш кое дърво какво е. Та - не, няма по-малко лирика през днешния ден, тъй като имаме цялата лирика на света в телефона си, всички шедьоври са наши. По-скоро ние можем да се запитаме - пука ли ни? На мен ми пука, само че аз съм малоумен човек в доста връзки. Може би в огромния постепенен проект хора като мен лека-полека стартират да стават непотребни. Не притежавам нито един език за програмиране. Обичам българския език - същия, дето към този момент го " превеждат ", с цел да е по-ясен на българчетата. Къде съм тръгнал?
- Дисертацията ви, излязла след това и като книга, е отдадена на Лев Толстой. Какво е неговата персона за вас?
- Най-близкото нещо до духовно събуждане, което съм преживявал, се случи в имението на граф Лев Николаевич Толстой напролет на 2014-а. Видях дома, писалището, градините, гроба му... Това, което назовавам събуждане, стартира въпреки всичко по-рано, с гмуркането в личността и творчеството му, дневниците, писмата. Вътрешната му борба. Но го усетих като " преживелица " тъкмо тогава, в Ясна поляна. Нещо в мене се смени - все едно някой ме настрои на различен режим. И нямам поради, че съм станал " толстоист " - въобще не. Но погледът ми към живота стана нов поради Толстой. И както нормално при духовно събуждане, човек схваща едни банални истини, които не са изключително увлекателни за описване. Например - би трябвало да се стараеш да си добър човек. Няма да станеш, несъмнено, само че можеш да се опитваш. Да казваш истината по-често. По Иван Цанев: " По-малко приказва и в случай че можеш - истината единствено ". Ей такива, елементарни работи... По-късно си дадох сметка какво го е предизвикало - мащабът при Толстой. Лев Николаевич се занимава с огромните неща, полезности, въпроси, те не го стряскат и мачкат, а в противен случай, стимулират го да се хвърля в тях. Осъзнах, че изгубвам доста значими дни и нощи, ядосвайки се за дребни, незначителни нелепости. А това е пагубно, изключително в случай че човек желае да е свободен, да е актьор в същинския смисъл на думата. Ако ще правиш изкуство, би трябвало да се хвърляш в свръхземните въпроси, които никой век не позволи - за Бог, за живота, за гибелта. За положителното и злото. За любовта. За истината. Не споделям да им отговаряш, само че да се потопиш в тях. Защото си тук за малко. Тая смяна се случи естествено, не съм се насилвал да я върша. Разбира се, тъй като съм човек, и то не най-достойният, понякога потъвам, стигам отново до дребното и ненужното, нервирам се за нелепости и ги правя.
- Какво бъдеще предвиждате за българската лирика през 2020 година?
- Единственото, което мога да направя за българската лирика, е да пиша повече положителни стихотворения и по-малко неприятни. Бъдещето й ми е толкоз неразбираемо, колкото и бъдещето на България. Знаете ли, България ми наподобява на бул. " България " - от едната страна " съвременно " строителство, от другата панелки и по средата път към Бояна, към крадците, да им е по-лесно и на тях да слизат до града. Само че зад тях към момента си стои нещо по-вечно и красиво - има планина. Това е положителната вест.
Цитати
" Поезия се написа с обич към поезията. Иначе за какво да се занимаваш с такова неблагодарно дело? "
" Може би в огромния постепенен проект хора като мен лека-полека стартират да стават непотребни. Не притежавам нито един език за програмиране. "
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ